Истината или желанието да бъдеш - това, което търсим.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.04.2015 18:42 - Идеология на Соц-а 1.

Автор: drdonu7 Категория: История

Прочетен: 623 Коментари: 1 Гласове:

-1

Последна промяна: 05.05.2015 17:27

Eпитети и етикети

Комунистическата (партийната) идеология няма идеи. Има само ключови думи. Такива са например: Борба (класова, за мир, против бонските реваншисти, против врага, против империализма, против фашизма, против подпалвачите на нова война и т.н.), Революция (социалистическа, велика октомврийска, световна), Гнет, Експлоатация, Мир, Вожд, Братство, Равенство, Бъдеще (светло), Минало (Тъмно), Завети (на Ленин, на Сталин), Дружба (вечна, нерушима, с братския СССР, с КПСС, с братските народи, като слънцето и въздуха), Врагове (всички от ключовата дума борба) и други. Следват ключовите думи, имена на вождове: Ленин, Сталин, Димитров, Маркс, Енгелс… С тези ключови думи борави пропагандната машина на комунистическата (партийната) идеология. Машината започва да действа на пълни обороти през 1947 година и затихва леко до края на 50-те години на миналия век, когато просветлява мракът на сталинизма. Това, което се произвежда в този период под името изкуство, е доста далеч от изкуството. Това е пропаганда и агитация par excellence, неграмотна, догматична, грозна. Краят на този период се отбелязва с появата на нова ключова дума. Тя е Човек. Причините за нейната поява са няколко и не са предмет на моето изложение. Човекът е нов, комунистически, с поглед в светлото бъдеще, строител на новия свят, работник, революционер… но тази ключова дума започва коварно да пропуква монолитната комунистическа (партийна) идеология. Неочаквано се оказва, че Човек може да е и Жената (майка-героиня, ударничка, знатна доячка…), но-о-о... която може и да е красива. Самият Човек също не е за изхвърляне, той има широки рамене, класически профил и мазолести ръце. Където се появяват мъж и жена, неизбежно се появяват и чувства, които не са само любов към партията и правителството (към братските народи, към СССР…), а и между тях самите. Това мирише на романтика (която не е в машините) и монолитната идеология опасно омеква. Непредпазливата ключова дума Човек позволява да се размият границите на идеологията, думата Човек е многовалентна, около нея наистина може да се изграждат човешки образи, класовостта и партийността да се завоалират с малко ловкост от страна на творците и ето, че наред с пропагандата и агитацията, се появява и изкуство. Изключително зорките и опитни цензори на „социалистическото изкуство“ могат да бъдат измамени, понякога по съвсем елементарен начин, въпреки че не винаги става. Шейсетте години са години на доближаване до Запада - до степен, неочаквана и за самите творци на изкуство. Сега преминавам към същността на изложението си. Какво е „социалистическо изкуство“, каква е концепцията на Музея на социалистическото изкуство, каква е темата на сайта СОЦМУЗ? Нищо не е ясно и избистрено. Както казах, социалистическо изкуство няма. Има изкуство, което обслужва властта на БКП, която е комунистическа партия и е упражнявала диктатура в продължение на 45 години. Изкуството, което я е обслужвало, трябва да се нарича комунистическо изкуство. Избягването на точните думи и термини е лошата болест на нашето общество, което така и не успя да се очисти от нагара на една диктатура и чистата истина за един не кратък период от миналото ни едвам капе. Не можахме да се умием. Та, в Музея на пропагандата и агитацията на комунистическата (партийната) идеология са събрани грандиозните й постижения под формата на паметници, но съвсем не всичките! Останали са доста разпилени и загубени. От първата статуя на Републиката (копие) до последния паметник на Брежнев - това са пропагандни материали, изработвани от талантливи или не чак толкова талантливи скулптори, които носят генетичните недъзи на идеологията. Там не може да се абстрахираме от факта, че изобразеният е например Ленин. Не може да кажем — това е просто статуя на един човек, защото театралните пози и изнасилена величественост засенчват и майсторство, и талант. Тези истукани от гранит, врачански камък или бронз са осъдени вечно да останат истукани с каквито и очи да ги гледаме. Тяхното място е в музея при положение, че той се преименува. Може да се нарече и Музей на изкуство, обслужвало измислената история на БКП и КПСС. Тези паметници са трайно овеществяване на тази история и тяхната куриозност може да служи за поука, стига музеят да има изградена образователна програма. Същите разсъждения са валидни и за живописта, която е приютена там, затова не разводнявам изложението с разбор на картините, но трябва да добавя нещо важно. По темата е изговорено доста, макар и недостатъчно, за да има някакви последствия. Паметниците се произвеждаха до последен дъх на тоталитаризма, докато пропагандните картини чувствително намаляха към края на 60-те години. Нататък продължиха да се появяват в доста по-рафиниран вид, дори от пръв поглед да не може да се открие пропагандата, нещо като скрити картинки. Например, автопортрет на художника, но на фона на скеле и кофа с мистрия. Или вечната тема на християнското изкуство - „Пиета”, биваше преподнасяна като „Майка, склонена над убития си син партизанин”. Всички бяха сити - и вълците, и агнетата, някои дори доста сити в материално отношение. Тази игра беше толкова детинска, подменяща проблемите на изкуството, залъгваща и управляващи, и управляеми, че живописта в България изостана фатално назад от световните тенденции. Тук следват дебри от друг порядък, в които съзнателно не навлизам. Въпреки че чувствам нужда от още пояснения по въпроса за изкуството и неговата автономност от обществения строй, искам да се върна към социализма и музеите. Сайтът СОЦМУЗ е събрал с похвални усилия произведения на приложната графика от годините от 60-те до края на 80-те. Рисувани са, когато държавният строй е бил наречен социализъм — къде развиващ се, къде развит. Ако това е основание едно изкуство да бъде охарактеризирано като социалистическо, не виждам аргументи за това наименуване. Не бихме нарекли изкуството на Белгия от този период монархическо или на Италия републиканско. Соц е добила славата на пейоративна частица и с нея се задава определено отношение към постиженията на нашите художници, не по своя вина родени тогава, когато на власт е била комунистическа партия. Впрочем тя, прекръстена в социалистическа, беше на власт три пъти, но не знам образци на изкуството от тези периоди да са наречени социалистически. В СОЦМУЗ има представени детски книжки от 60-те години. Те не са нито социалистически, нито капиталистически. Те са само и единствено книжки от 60-те години на миналия век като оформление, вкус и мода. Не само не се отличават от френските, американските или други западни книжки от този период, но някъде ги надминават в художествено отношение. Същото важи и за представените обложки на грамофонни плочи или плакати от следващото десетилетие. Името на сайта е подвеждащо и неточно. Въпреки че са ми ясни добрите намерения на авторите да запазят и покажат произведения, които биха се загубили безвъзвратно, епитетът соц е неуместен. Има много недоизчистено в изследването на българското изкуство и неговото развитие като изкуство, а не като функция на властта – до каква степен е функция, до каква степен е свободно, до каква степен е продажно, до каква степен достойно. Лепването на един етикет трябва да е изключително премислено действие. Тук ще вмъкна едно отклонение, асоциирано от думата етикет. В 50-те години ученическите тетрадки бяха с корици от доста мърляво синя или белезникава хартия. На нея пишеше с тъмносини букви: Тетрадка За…………………….. По……………………. На……………………. Уч…………………….. Отдолу беше нарисувана главата на Сталин, а под нея пишеше: „Сталин значи мир“. Пропагандата беше преценила, че учениците много пъти на ден ще поглъщат този хап до пълното му забиване в съзнанието, но реалността винаги е различна от моделите. Защото беше задължително тетрадките и учебниците да са подвързани. Хартията се наричаше табак и се продаваше в няколко разцветки — пастелно зелена, синя и червена. Цветовете не бяха ярки, а приятни, но ограничение на цветовете нямаше – който какъвто цвят си намери. Още първия учебен ден се явявахме с подвързани учебници и тетрадки и така до края на учебната година. На корицата се залепяше етикет, класически – бял с тъмносиня рамка и редове за писане. Получаваше се красиво - елегантна простота, естетика, отговаряща на приложението на предмета. Сталин, който значеше мир, изчезваше под подвързията, но директивите на властта бяха изпълнени. Сравнявам тези тетрадки с днешните. На тях има лигави котенца или кученца, викинги или герои от филми, мазни компютърни рисунки, отговарящи на естетиката на панаирджийски кич, а не на учебни пособия. Директивите на пазара са изпълнени. Кое къде ще се разположи по полиците на ценностите? Кое е полезно, кое вредно? Как се класифицира едно явление без паралел с друго явление? Бих искала да провокирам едно задълбочено проучване на близкото ни минало – само с цел да се просветли настоящето положение във всички сфери на културата ни, но не на парче. Интернет и медиите са пълни с парчета, всичките самоцелни. Никоя институция не ги слепи в едно единно цяло. Така, на парчета, се решава съдбата на един огромен паметник - „1300 години България”. Той не отговаря точно на определението паметник. Това е конструкция, украсена с фигури. Неслучайно скулпторът е един, а архитектите трима. Тази конструкция е ситуирана в едно обществено място, много посещавано от гражданите и за забавление, и за културни и други мероприятия. Сградата на НДК и градината са в хуманни мащаби, човек се чувства уютно на мястото. Разбира се, мястото трябва да е украсено с някакви паметници, може тематични, може – не, но те също трябва да отговарят на мащаба човек – среда. Конструкцията „1300 години” е извън мащаба и извън стила на целия комплекс. Прекалено голяма и застрашително тежка и тромава. Помня думите на Валентин Старчев, че той не го е проектирал толкова грамаден. Очевидно по независещи от него причини е увеличен и това е чудесен пример, че размерът има значение. Поглед от далече върху паметника няма. Място за някакви тържества и церемонии няма. Погледът отблизо загубва цялостния силует. С две думи – не се вписва в средата и няма определено предназначение. Почти веднага след откриването криптата под паметника стана свърталище на наркомани и това го направи и опасен за посетителите на общественото място. Тримата архитекти очевидно не са били достатъчни, за да се издигне здрава конструкция от надеждни материали. Този комплект от грешни решения сега се разглежда идеологизирано и това пречи за намиране на правилно разрешение на проблема. Трябва грешките да започнат да се чистят една по една, а не да се търсят варианти за заместването му с други паметници, които ще бъдат също тъй неуместни в това обичано от софиянци място. Паметникът може да се префасонира от самия скулптор, да получи нов, адекватен на средата вид със същите пари, с които биха се изпълнили идеите, циркулиращи в медиите и интернет. Не е нужна смазваща помпозност, за да се накара един народ да тачи и да се гордее с миналото си. Метрите не увеличават величието. Колко метра е величието на Левски? Някои вече са го определили на 130 метра!!! Колко метра е историята на България? Ако изходим от стоте и тридесет метра, за спазване на пропорцията, българското величие би трябвало да се изобрази с около 130 километра. Монументалността и силата на едно внушение на произведение на изкуството се постига с художествени средства. Величието и силата сами по себе си са красиви, но поради някаква криворазбрана естетика, тоталитарните ни паметници са купища от грозни и тежки форми – колкото по-дебели крака, толкова по-голям юнак; колкото повече бетон, толкова повече слава… Сега естетиката е тръгнала в другата крайност - едни малки „бижута“ кичат някакви тротоари, копираме естетиката на едни градове по света, в които изкуството на градската среда е вървяло равномерно в развитието си от векове, не съобразяващо се с идеологии и моди, а само с гражданите си. И накрая – мястото на един паметник е толкова важно, колкото и самият паметник! Повтарям призива да не мислим и да не действаме на парче. Текла Алексиева

Нагоре